Казал го е Тит Флавий. Умен човек! Макар написаното от мен тук да не се ползва от никого. Освен от мен. Подрежда мислите ми.
Започна с едно недоразумение. Бях си въобразил съществуването на следната сентенция : "Respirare, ergo sum". Исках да я използвам и за целта реших да я проверя. Намерих други две най-близо по смисъл : "Dum spiro, spero" и "Cogito, ergo sum". Не съм Овидий, нито Декарт, но с упорство, енциклопедия и малки стъпки стигнах до едно обобщение и на двете. Съществуването ми се дължи на три компонента : разум, чувства и душа. Разумът е способността ми да мисля логично, да анализирам света около мен и да изразявам идеите си в слово. Писмено и устно. Чувствата са онази ирационална компонента на моето същество, която ме кара да плача като слушам Бетовен. Да се прехласвам по теменужката до пътя. Да се радвам на изгрева.
Най ми беше трудно с душата. Разумът го свързват с работата на мозъка. Чувствата ги отдават на трепетите на сърцето. А душата? И започна едно ровене в една мистика, едни концепции за прераждане, живот след смъртта... Сложно, объркващо и ненужно никому. А всичко се оказа много просто. И, разбира се, в началото бе словото! Древните са го знаели това още навремето. Не случайно душа и дишане имат общ корен. На всички езици.
Кога се ражда човек? След първото делене на оплодена яйцеклетка? Или след като акушерката те извади от утробата на майка ти? Не! Когато проплачеш. С първия вик. Свидетелство за първото вдишване. Бог, Извънземният Разум или Еволюцията, или каквото предпочиташ ти спрямо своите вярвания и убеждения / не искам да ги обиждам /, е създал нещо сложно. Венец на живата природа. Напълно нормално и логично е да предвиди механизъм за контролиране на неговото развитие. Вътрешен. Нещо като бацилче /или семенце/, което те заразява с първото вдишване. С неизлечима болест. Наречена ЖИВОТ. Какво става с този бацил след смъртта? Излита с онези 21 грама? Или отива в Рая? Или в Ада? Или в страната на сенките? Или се преражда в друго живо същество? Мисля, че не би трябвало да ни интересува. Така или иначе, не зависи от нас.
Така стигам до главното. Човек трябва да се отрече от чувството за някакво величие. Трябва да свикнем с мисълта, че сме инструмент в ръцете на Създателя. Не че това ограничава нашата свобода. Или нашата воля. Те и двете са проекции на нашата дейност в условията, в които съществуваме. Трябва да пазим душата си. Желаещи да разполагат с нея много. Политици, журналисти, попове. Като използваме другите две компоненти. Разума и чувствата. Интуитивно хората наричат това да се вслушаш във вътрешния си глас.
Молбата ми е проста : Отворете дланта си! Представете си вашите разум и чувства върху нея! Стиснете ги здраво! Сложете ги на гърдите си, или някъде другаде близо до душата си и покрийте за по-сигурно с другата ръка! И така вървете напред!
Започна с едно недоразумение. Бях си въобразил съществуването на следната сентенция : "Respirare, ergo sum". Исках да я използвам и за целта реших да я проверя. Намерих други две най-близо по смисъл : "Dum spiro, spero" и "Cogito, ergo sum". Не съм Овидий, нито Декарт, но с упорство, енциклопедия и малки стъпки стигнах до едно обобщение и на двете. Съществуването ми се дължи на три компонента : разум, чувства и душа. Разумът е способността ми да мисля логично, да анализирам света около мен и да изразявам идеите си в слово. Писмено и устно. Чувствата са онази ирационална компонента на моето същество, която ме кара да плача като слушам Бетовен. Да се прехласвам по теменужката до пътя. Да се радвам на изгрева.
Най ми беше трудно с душата. Разумът го свързват с работата на мозъка. Чувствата ги отдават на трепетите на сърцето. А душата? И започна едно ровене в една мистика, едни концепции за прераждане, живот след смъртта... Сложно, объркващо и ненужно никому. А всичко се оказа много просто. И, разбира се, в началото бе словото! Древните са го знаели това още навремето. Не случайно душа и дишане имат общ корен. На всички езици.
Кога се ражда човек? След първото делене на оплодена яйцеклетка? Или след като акушерката те извади от утробата на майка ти? Не! Когато проплачеш. С първия вик. Свидетелство за първото вдишване. Бог, Извънземният Разум или Еволюцията, или каквото предпочиташ ти спрямо своите вярвания и убеждения / не искам да ги обиждам /, е създал нещо сложно. Венец на живата природа. Напълно нормално и логично е да предвиди механизъм за контролиране на неговото развитие. Вътрешен. Нещо като бацилче /или семенце/, което те заразява с първото вдишване. С неизлечима болест. Наречена ЖИВОТ. Какво става с този бацил след смъртта? Излита с онези 21 грама? Или отива в Рая? Или в Ада? Или в страната на сенките? Или се преражда в друго живо същество? Мисля, че не би трябвало да ни интересува. Така или иначе, не зависи от нас.
Така стигам до главното. Човек трябва да се отрече от чувството за някакво величие. Трябва да свикнем с мисълта, че сме инструмент в ръцете на Създателя. Не че това ограничава нашата свобода. Или нашата воля. Те и двете са проекции на нашата дейност в условията, в които съществуваме. Трябва да пазим душата си. Желаещи да разполагат с нея много. Политици, журналисти, попове. Като използваме другите две компоненти. Разума и чувствата. Интуитивно хората наричат това да се вслушаш във вътрешния си глас.
Молбата ми е проста : Отворете дланта си! Представете си вашите разум и чувства върху нея! Стиснете ги здраво! Сложете ги на гърдите си, или някъде другаде близо до душата си и покрийте за по-сигурно с другата ръка! И така вървете напред!
